Прекрасен ден - женски монолог

Линда Погледни ме. Продължавай, погледни ме добре. Виждаш ли ме? Аз съм жена. Не мъж. През целия ми живот ми казваха, че приличам на мъж. Не вярвам, че някога съм получавала комплимент като жена. Мисля, че всички имаме патерица в живота. Всеки от нас има болка, с която трябва да съжителства. За мен това е моя външен вид. Днес написах писмо и го изпратих на онова телевизионно шоу, което прави промени. Знаете шоуто, "Прекрасен ден". Е, аз написах писмо до онези хора с надеждата да получа промяна. Всичко, което искам е един ден да съм красива. Разбира се, знам за книгите, в които пише „ако сте красива отвътре, ще сте красива и отвън“. Моите приятели и семейството ми са на същото мнение. Но честно казано, нека си го кажем ... Аз съм грозното пате. Е, опитах почти всичко под слънцето, за да се взема в ръце. Чуех ли за някой нов продукт за грижа за жената и аз или го пробвах, или четях за него. Нищо не успя да ме накара да се чувствам като красива жена. Понякога гледам тези жени от филмите като Джулия Робъртс или Одри Хепбърн… просто истински елегантни жени. Красиви жени. Понякога ми се иска да съм на тяхно място. Ако можех да бъда красива за един ден, това щеше да бъде сбъдната ми мечта. Само за един ден, за да видя какво е чувството. Да мога да погледна в огледалото и да харесам това, което виждам. Да получавам комплименти и да ходя на срещи с мъже. Това би бил моят най-прекрасен ден! Joseph Arnone

Зловещ монолог - Христо Пощаков

Да, биоробот съм, какво от това? Макар и създаден от дявола, имам право на съществуване. Наистина, във вените ми тече жълтеникава течност с неприятен мирис, но външно не се отличавам от хората, дори се намирам за по-съвършена и привлекателна. Вие, създадените от Бога, сте мекушави същества. Не можете да ми съперничите нито в секса, нито в жестокостта на престъпленията. Не страдам от извършеното, защото не зная какво е страдание. Никога не съм обичала — смятам го за излишно. Глупав човешки инстинкт — илюзия, която подтиква размножителните процеси на човешкия род. Питате дали съм луда? Съвсем не, говоря с ясно съзнание. Добре си представям целите, за които съм създадена: да предизвиквам забранени удоволствия, да събуждам ужас и страх. Какво казахте? Не, не съм проститутка. Харесва ми от време на време да посещавам баровете и да се запозная с някой млад мъж като вас, дори да го поканя на гости, ако ми се понрави. Не се случва често, на два-три месеца веднъж, но нима не живеем в свободно общество? Предлагате да излезем навън ли? Ваша работа — вие го поискахте, сам сте отговорен за постъпките си. Желаете да минем на „ти“? Съгласна съм. Питаш ме с насмешка дали такива като мен са грешни? Не, едно дяволско творение не е в състояние да бъде грешно. От наша гледна точка, всяко извършено зло е съвсем правилно. По-спокойно, скъпи, виждам че напираш да те заведа вкъщи и може би ще го направя. Къде живея ли? Наблизо, зад ъгъла на пресечката. Дотогава се дръж прилично, не искам случайните минувачи да ме запомнят, изисква се елементарна предпазливост. Нали разбираш, човешките нрави… Обуздай за минутка страстите си, почти пристигнахме. Харесва ли ти обстановката? Е, ние също имаме мярка за естетичност. Добре, влез в банята, аз ще използвам другата. Защо имам две ли? Просто така ми харесва. Отново задаваш глупави въпроси, преди да започне удоволствието. Много ли са такива като мен? За съжаление, да. Сатаната изглежда не разбира от статистика и продължава да ни произвежда серийно, не се замисля, че някой ден могат да ни разкрият. Един биоробот на сто хиляди души е повече от достатъчно, изчезването на петдесетина човешки същества изобщо не се забелязва. Какви ги бръщолевя ли? Да не мислиш, че се храним с въздух? Наистина правим го доста рядко, но… Мълчиш? И как няма да мълчиш, като от гърлото ти нищо не е останало, а мизерният ти живот, на който всички толкова държите, се изниза през зъбите ми. Все пак, ако бях в състояние, щях да съжалявам. Отдавна не бях срещала такъв здрав и красив мъж, от когото вече остана по-лошата на вкус половина!

Тенеси Уилямс - Предназначено за събаряне - Уили

Аз съм Уили. Старците ми чакали момче, пък аз съм взела, че съм се родила момиче. А те са имали вече едно момиче – Елва – сестра ми. Аз не ходя на училище. Още преди две години напуснах. Бях в 5-ти „а”, при г-жа Престън. Тя вечно казваше, че са ми мръсни ръцете, а пък аз й обяснявах, че в пръстите ми е влязла пепел – нали постоянно падам от релсите. Но нея просто я е яд, че не се е омъжила. Не е имала късмет горката. Тъкмо започна да учи с нас алгебра и аз напуснах. Защото за да преуспее в живота едно момиче има нужда от светско образование. Аз тези неща ги знам от сестра ми Елва. Тя страшно се харесваше на мъжете от железниците. Нашите предлагаха мебелирани стаи с храна и Елва, така да се каже, служеше за главна примамка – красива като кинозвезда. Сега е в лоното на смъртта. В гробището. В ковчег. В „Дамата с камелиите” Грета Гарбо боледуваше от това, от което умря Елва – белите дробове. Само че във филма всичко беше много красиво. Там свиреха цигулки. Всичко беше обсипано с бели цветя и всичките й обожатели се върнаха при нея. А пък от Елва всички обожатели избягаха. Като плъхове от потъващ кораб. Сега всичко нейно е мое. Получих по наследство и всичките й обожатели – Алберт, Клеменс и кондуктора на товарния. А тогава всички избягаха. Сигурно се страхуваха да не се наложи да се поохарчат. Сега пак се връщат. Лепят се като мухи на мед. Канят ме на вечеринки. Нали сега аз съм на мода. Нямам време за момченца. Сега общувам с железничари. Те са известни и добре платени хора. Аз ще живея много дълго, като сестра ми. А когато белите ми дробове се разболеят, ще умра. Пак като нея. Сигурно няма да е съвсем като на кино, но ще съм с моите обеци с бисери и златната верижка от Мемфис. Освен това моите обожатели ще бъдат наследени от някой друг. А небето е бяло. Бяло като чист лист хартия.

Валпургиева нощ, или „Стъпките на Командора - Венедикт Ерофеев - ВОВА

Ех, че чудно е сега на село! Будиш се сутрин… изуваш си първо ботушите, слънчицето ти наднича в очите, ама ти не смееш да го погледнеш… срам те е… и излезеш на стълбите. Пък птичките там, славейчетата и гургуличките пеят, та се късат: фю-фю-фю-тю-тю-фю, чик-чирик, гу-гу, ку-ку, ку-куригу-кудкудяк. Рай небесен. И мяташ антерията на гърба, взимаш си документите и ей тъй, гол както те е майка родила, тръгваш в степта да стреляш костури… Бос вървиш, жалък, цял обрасъл. Необрасъл не може, обрасъл по-лесно се мисли… Вървиш си по пътя и целуваш наред всички глухарченца. Пък глухарченцата те целуват под разкопчаната гимнастьорка, ама тя една избеляла, излиняла, от Берлин до Тексас носена… И си вървиш значи… вятър те вее… Отгоре — синьо-синьо, отдолу майска роса като бисери… А напред се белее нещо черничко… Викаш си: да не е глогина някоя?… Не е. Да не е арменец?… Не е бе: откъде ще се вземе арменец в хвощовете? Пък то да излезе, че било мойто внуче, Сергунчик, на четири годинки е само, таман му покараха косъмчета по гръбчето — обаче всичко различава вече: всяка тревичка от всяка шумчица и всички птичета изучава по вътрешностите… Есен сме по-зле де, капе от тавана… Седиш на голия под, а отгоре кап-кап-кап-кап, а мишоците топуркат по пода: такър-такър, такър-такър, домъчнее ти сегиз-тогиз за някой, хванеш го, пъхнеш си го в пазвата да го постоплиш, да го поизсушиш. А насреща два портрета съм си окачил, и двамата ги обичам, само дето не знам кой ме гледа по-тъжно — Лермонтов като хусар или другарят Пелше[1]… Лермонтов — нали още съвсем млад, нищо не разбира — ми дума: „Иди в град Череповец, Вова, там ще ти дадат безплатни обуща.“ А аз му викам: „Защо ми са обуща? Череповец — ехее! — знаеш ли колко е далече! Ще получа обуща там, а после къде да ходя с тях? Не, не, добре съм си без обуща…“. Капят капките, а другарят Пелше тихичко ми реди: „Да не би ние да сме виновни за твоята мъка, Вова?“ — а аз му казвам: „Не, никой не е виновен за моята мъка.“ И тогаз пък зад стената току изпсува телето и иска нещо, моли ме, а аз не съм го хранил сто години и откъде се взе пък това теле? Ни кравица съм имал някога, ни нищо. Река да попитам Сергунчик, внучето — и него го отвял вятърът. И всички все ги отвява нанякъде… От вечерта съм турил една гаванка елдена каша под стълбите — за таралежчетата. Здрач пада. Току затропа гаванката — а, дошли са значи тарльовците, обискират… Листата се въртят във въздуха, повъртят се, па кацнат на пейката. И цветенцата всичките съм ги пресадил за през зимата… Пък вятърът все гони облаците, гони ги: на север — на североизток, на север — на североизток. Не знам да се връща някой. И отгоре все по-често: кап-кап-кап, и вятърът все по-силно духа: дърветата току заскърцат и заопадат, стоварват се и почиват — без съд и следствие. И птичките вземат, та хвъркнат като отрязани глави…

Фуенте Овехуна - Лопе де Вега- Лауренсия

Пуснете ме с мъже наравно
в съвета мъжки да участвам!
Жената, зная, няма право
на глас, но тя е задължена,
когато трябва, да крещи!
Познахте ли ме?
Не, не съм аз твоя дъщеря!
Причините са много и различни,
най-главната сега ще споделя.
Ти позволи да ме откраднат
насилниците и за мен
не отмъсти; ти ме остави
в ръцете им и не посмя
да ме освободиш от тях!…
Тогава по закон не бях
съпруга на Фрондосо още —
и затова не той, а ти
бе длъжен да ми защитиш
честта! Додето не настъпи
нощта след сватбения ден,
по обичая не женихът,
ами бащата зорко брани
моминското ни целомъдрие!
Ако купуваш скъпоценност
и някакъв крадец я грабне,
преди да си я взел в ръка,
признават всички, че не ти
е трябвало да я опазиш
и затова не я заплащаш…
Пред вашите очи ме грабна
Фернандо Гомес и пред вас
той ме замъкна в своя дом!
Така страхливите овчари
оставят на вълка овцата!
О, колко мечове видях,
опрени в моите гърди!
Какви позорни своеволия,
какви слова, какви заплахи,
какви ужасни изстъпления
аз трябваше да преживея,
за да спася невинността си
от неговата груба похот!
Не виждате ли на какво
приличат моите коси?
Не виждате ли синините,
кръвта, засъхнала по мене?
Говорите, че сте достойни
и истински мъже! Защо
не се разкъсаха тогава
сърцата ви от срам и болка
пред нечовешките страдания,
които аз съм изтърпяла?…
Овце, овце сте всички вие!
Овце!… Фуенте Овехуна
наистина е Овчи извор
и името му ви приляга!….
Сама оръжие ще взема,
защото сте по-безсърдечни
от камъните, по-студени
от тигрите, излети в бронз!
Но тигри не, не сте! Защото
преследват тигрите онези,
които рожбите им грабват,
убиват ги със дива ярост
и даже скачат във морето,
когато бързат да отплуват
със корабите си ловците!…
Родени сте страхливи зайци
и варвари сте — не испанци!
Кокошки! Как търпите други
мъже да похитяват дръзко
жените ви? О, по-добре
бучнете в поясите хурки,
защо запасали сте меч?
Кълна се, аз ще поведа
на бой жените — нека те
сами да защитят честта си
и да пролеят на тирана
кръвта! А после ще им кажа
да хвърлят камъни по вас —
предачки, бабички сълзливи,
поплювковци и подлеци!
Ще ви отстъпим тез забрадки
и роклите, и червилата —
те повече на вас прилягат!
Решил е вече командорът
без съд и без присъда утре
Фрондосо да обеси — горе,
на стражевата кула! Знайте,
и с вас така той ще постъпи!
И аз ликувам — о, мъже,
в които няма нищо мъжко —
че ние ще да продължим
сами нататък, ще се върне
геройското и славно време
на амазонките — когато
треперел е пред тях светът!

Медея - Еврипид - Медея

Коринтянки, излязох, че не ща
да ме упрекнете в нещо. Зная,
мнозина има знатни, за едни
от други чух, а други пък видях
сама: привличали са те връх себе
омразата на целий свят, страхливци
наричали са ги — и за туй,
защото са се криели. Едни
от гордост, други пък и от нехайство —
че няма правда в хорските очи.
Току съзре човек някой, преди
от него да изпита нещо лошо,
преди сърцето му да е изпитал,
намрази го, от него се бои.
Знам, чужденецът винаги ще трябва
да спазва нормите на таз земя,
в която е дошъл.
но пък съвсем
не мога да похваля и тогова
от жителите местни, който грубо,
просташки с чужденците се държи.

(пауза)

Съвсем-съвсем нечакана дойде
бедата, що душата ми уби.
Отивам си от този сват. Живота
не ме привлича с нещо веч сега.
Копнея да умра. Добре разбирам,
приятелки, че тоя у когото
бе всичко мое, моят мъж — разбрах,
че той от всички най-лош бил.
О, да,
от всичко живо в тоя свят с душа
и с разум, ний жените най-сме зле:
Жената с тежки дарове купува
съпруга си. Не стига туй, а още
го взима и владетел на тело си.
От зло отива в по-голямо зло.
И като връх на всичките злини,
не знаеш, лош или добър е тоя,
когото си избрала. А развод —
не носи слава на жените той.
И да изпъдиш своя мъж не можеш,
и после таз, която ще живей
по чужди нрави и по чужд закон —
пророчица ще трябва тя да е,
да може неподготвена да знае
как да угажда на съпруга свой.
Попаднем ли на мъж, без ропот който
ярема на живота влачи с нас —
блазе на нас! А сбъркаме ли — смърт!
разбира се, мъжът се отегчи
дома от разприте, излиза из града,
развлича се, олекне на душата му.
А ний, жените, сме принудени
дома сами да си седим, и само
в сърцето си да ровим и дълбаем.
Приказват си мъжете, ний, жените,
във безопасност сме живели в къщи,
когато те мъжете били меч
на меч! Глупци! Желая три пъти
на бой да ида с копие и зад щит,
отколкото един път да родя!
но тия думи не важат за вас
тъй както са за мене. Вий сте
у вас си, в своя роден град.
Вий имате си бащината стряха,
имоти почести, роднини, дружба
на много скъпи и познати. Мен,
бездомна и без родина, един
съпруг безчести, той ме тъй изтръгна
от милото огнище в наший дом.
И нямам нито майка, нито брат,
нито роднина някой, че при тях
подслон да найда и утеха в мъки.
Едно ви моля само, ако някак
сполуча да намеря леснина
да отмъстя на моя долен мъж
за тез неправди и обиди, моля,
мълчете. Преизпълнена с боязни,
жената трепери, страх я
желязото да види само тя!
Но в любовта обидена съпруга —
тя пламва изведнъж за кръв и смърт…