Валпургиева нощ, или „Стъпките на Командора - Венедикт Ерофеев - ВОВА

Ех, че чудно е сега на село! Будиш се сутрин… изуваш си първо ботушите, слънчицето ти наднича в очите, ама ти не смееш да го погледнеш… срам те е… и излезеш на стълбите. Пък птичките там, славейчетата и гургуличките пеят, та се късат: фю-фю-фю-тю-тю-фю, чик-чирик, гу-гу, ку-ку, ку-куригу-кудкудяк. Рай небесен. И мяташ антерията на гърба, взимаш си документите и ей тъй, гол както те е майка родила, тръгваш в степта да стреляш костури… Бос вървиш, жалък, цял обрасъл. Необрасъл не може, обрасъл по-лесно се мисли… Вървиш си по пътя и целуваш наред всички глухарченца. Пък глухарченцата те целуват под разкопчаната гимнастьорка, ама тя една избеляла, излиняла, от Берлин до Тексас носена… И си вървиш значи… вятър те вее… Отгоре — синьо-синьо, отдолу майска роса като бисери… А напред се белее нещо черничко… Викаш си: да не е глогина някоя?… Не е. Да не е арменец?… Не е бе: откъде ще се вземе арменец в хвощовете? Пък то да излезе, че било мойто внуче, Сергунчик, на четири годинки е само, таман му покараха косъмчета по гръбчето — обаче всичко различава вече: всяка тревичка от всяка шумчица и всички птичета изучава по вътрешностите… Есен сме по-зле де, капе от тавана… Седиш на голия под, а отгоре кап-кап-кап-кап, а мишоците топуркат по пода: такър-такър, такър-такър, домъчнее ти сегиз-тогиз за някой, хванеш го, пъхнеш си го в пазвата да го постоплиш, да го поизсушиш. А насреща два портрета съм си окачил, и двамата ги обичам, само дето не знам кой ме гледа по-тъжно — Лермонтов като хусар или другарят Пелше[1]… Лермонтов — нали още съвсем млад, нищо не разбира — ми дума: „Иди в град Череповец, Вова, там ще ти дадат безплатни обуща.“ А аз му викам: „Защо ми са обуща? Череповец — ехее! — знаеш ли колко е далече! Ще получа обуща там, а после къде да ходя с тях? Не, не, добре съм си без обуща…“. Капят капките, а другарят Пелше тихичко ми реди: „Да не би ние да сме виновни за твоята мъка, Вова?“ — а аз му казвам: „Не, никой не е виновен за моята мъка.“ И тогаз пък зад стената току изпсува телето и иска нещо, моли ме, а аз не съм го хранил сто години и откъде се взе пък това теле? Ни кравица съм имал някога, ни нищо. Река да попитам Сергунчик, внучето — и него го отвял вятърът. И всички все ги отвява нанякъде… От вечерта съм турил една гаванка елдена каша под стълбите — за таралежчетата. Здрач пада. Току затропа гаванката — а, дошли са значи тарльовците, обискират… Листата се въртят във въздуха, повъртят се, па кацнат на пейката. И цветенцата всичките съм ги пресадил за през зимата… Пък вятърът все гони облаците, гони ги: на север — на североизток, на север — на североизток. Не знам да се връща някой. И отгоре все по-често: кап-кап-кап, и вятърът все по-силно духа: дърветата току заскърцат и заопадат, стоварват се и почиват — без съд и следствие. И птичките вземат, та хвъркнат като отрязани глави…