неделя, 23 октомври 2011 г.
вторник, 13 септември 2011 г.
Сън - Йожен Йонеско
Този сън продължи две нощи. От две години, а може би и повече, ми се явява Смъртта. А също: майка, баба и татко. Понякога и втората съпруга на баща ми и нейните братя: рядко и моята сестра. Сякаш се готвя за среща, за уреждане на сметките с този живот...
Реших да се посветя на майка си, която още живее в онази къща до Порт Сен-Клод. На улицата, която прилича на "Сен Терас". Не е далече от къщи. В този квартал са останали още няколко хубави стари къщи с малки градини. Както винаги, и този път се затруднявам да я намеря - улицата изглежда напълно нормална, докато накрая някаква къща я задънва. Заобикалям я и излизам на друга улица, за да разбера след малко, че съм стигнал отново до задънена улица. Само че този път има врата и аз влизам в безистен, който стига до улица "Клод Терас". Наближавам къщата със страх: ще намеря ли майка си жива? Отваря ми баба по майчина линия. Поканва ме да вляза, упреква ме, че не съм идвал от доста време. Майка ми, която е в Париж от осемнадесет месеца, не разчита на мен. "От какво живеете?", питам аз. "Тя работи." Майка ми накрая е дошла тук, а аз съм толкова безучастен: "тя не може да разчита на мен" ... "Все пак, казва ми баба, майка ти е тук,в този град, съвсем близо до твоя квартал, а ти дори не идваш да я видиш, а тя те чакаше..." Поглеждам мама - променила се е много: станала е слаба като вейка. Обяснявам й, че не съм могъл да идвам, защото е трябвало да завърша следването си. Аз съм на двадесет и девет и още не съм се дипломирал, тъкмо съм имал конфликт с баща си, който е доста огорчен от моето дълго следване. Беше дори бесен, затова че се забавих доста с последните изпити.
Забелязвам, че тук е и моята сестра. Майка ми издържа и нея, заедно с баба. Майка ми казва, че ако не се разбирам с татко, бих могъл да остана при нея. Познавам апартамента, виждал съм го вече веднъж / на сън!/. Има и стая за мен - на първия етаж. Трябва да изкача дървената стълба. Познавам тази стая добре: дълга и прекалено мрачна, освен това не е и удобна. Но съм доволен,че имам подслон.
Съвестта ми не е много чиста - да не съм изпълнил дълга си. На двадесет и девет години все още не съм се дипломирал! Взел съм няколко изпита, но на трудните - от средата - още не съм благоволил да се явя. За мен сега няма нищо друго, освен Театърът! Не знам дали ще стигна до дипломата.Баща ми вече не ми дава пари, а майка ми трябва да работи. Не бих искал тя да се измъчва цял живот, съвестно ми е...
Събуждам се с угнетяващо чувство...
Реших да се посветя на майка си, която още живее в онази къща до Порт Сен-Клод. На улицата, която прилича на "Сен Терас". Не е далече от къщи. В този квартал са останали още няколко хубави стари къщи с малки градини. Както винаги, и този път се затруднявам да я намеря - улицата изглежда напълно нормална, докато накрая някаква къща я задънва. Заобикалям я и излизам на друга улица, за да разбера след малко, че съм стигнал отново до задънена улица. Само че този път има врата и аз влизам в безистен, който стига до улица "Клод Терас". Наближавам къщата със страх: ще намеря ли майка си жива? Отваря ми баба по майчина линия. Поканва ме да вляза, упреква ме, че не съм идвал от доста време. Майка ми, която е в Париж от осемнадесет месеца, не разчита на мен. "От какво живеете?", питам аз. "Тя работи." Майка ми накрая е дошла тук, а аз съм толкова безучастен: "тя не може да разчита на мен" ... "Все пак, казва ми баба, майка ти е тук,в този град, съвсем близо до твоя квартал, а ти дори не идваш да я видиш, а тя те чакаше..." Поглеждам мама - променила се е много: станала е слаба като вейка. Обяснявам й, че не съм могъл да идвам, защото е трябвало да завърша следването си. Аз съм на двадесет и девет и още не съм се дипломирал, тъкмо съм имал конфликт с баща си, който е доста огорчен от моето дълго следване. Беше дори бесен, затова че се забавих доста с последните изпити.
Забелязвам, че тук е и моята сестра. Майка ми издържа и нея, заедно с баба. Майка ми казва, че ако не се разбирам с татко, бих могъл да остана при нея. Познавам апартамента, виждал съм го вече веднъж / на сън!/. Има и стая за мен - на първия етаж. Трябва да изкача дървената стълба. Познавам тази стая добре: дълга и прекалено мрачна, освен това не е и удобна. Но съм доволен,че имам подслон.
Съвестта ми не е много чиста - да не съм изпълнил дълга си. На двадесет и девет години все още не съм се дипломирал! Взел съм няколко изпита, но на трудните - от средата - още не съм благоволил да се явя. За мен сега няма нищо друго, освен Театърът! Не знам дали ще стигна до дипломата.Баща ми вече не ми дава пари, а майка ми трябва да работи. Не бих искал тя да се измъчва цял живот, съвестно ми е...
Събуждам се с угнетяващо чувство...
Тартюф - Молиер - Дорина
Сравнено със сина, това е нищо - да!
Там казал би човек - на, туй е то беда!
Последната война го беше вразумила,
в борба за краля той показа чудна сила.
Ала откак дружи със тоя мях надут,
нещастният човек е станал просто луд.
Нарича го свой брат, скъпи го и го вайка,
тъй като не скъпи ни син, жена, ни майка.
Направил го е веч на изповедник свой,
в кроежи и дела съветник му е той.
А колко го милей, как нежно го прегръща -
така не се лъскай дори любима съща.
На обед му даде най-личен стол, па кима
и гледа с радост как той лапа за шестима,
намери хубав къс, веднага му го слага,
оригне се Тартюф - "Ах, Бог да ви помага!"
да тъй е заслепен. И всичко му е той:
диви му се безспир и смята го герой.
Помръдне ли със пръст - то удо му се струва,
отвори ли уста - оракул му хортува.
А ден из ден Тартюф по-здраво го държи,
омайва го безкрай с преструвки и лъжи;
измъква тук и там от джеба му парички
и съди, и кори, и хули тука всички.
Слугата му - и той върви със него в крак,
и той раздава ум, дивака му с дивак!
Уроци ни чете със ярост във очите
изхвърля ни навън червилото, луните,
а кърпичката, що намери оня ден
в "Цветя на мъдростта", надра я разярен,
че смесвали сме ний с престъпност непозната
свещените неща с неща на сатаната.
Dorina: Her case is nothing, though, beside her son's!
To see him, you would say he's ten times worse!
His conduct in our late unpleasantness
Had won him much esteem, and proved his courage
In service of his king; but now he's like
A man besotted, since he's been so taken
With this Tartuffe. He calls him brother, loves him
A hundred times as much as mother, son,
Daughter, and wife. He tells him all his secrets
And lets him guide his acts, and rule his conscience.
He fondles and embraces him; a sweetheart
Could not, I think, be loved more tenderly;
At table he must have the seat of honour,
While with delight our master sees him eat
As much as six men could; we must give up
The choicest tidbits to him; if he belches,
('tis a servant speaking)
Master exclaims: "God bless you!"--Oh, he dotes
Upon him! he's his universe, his hero;
He's lost in constant admiration, quotes him
On all occasions, takes his trifling acts
For wonders, and his words for oracles.
The fellow knows his dupe, and makes the most on't,
He fools him with a hundred masks of virtue,
Gets money from him all the time by canting,
And takes upon himself to carp at us.
Even his silly coxcomb of a lackey
Makes it his business to instruct us too;
He comes with rolling eyes to preach at us,
And throws away our ribbons, rouge, and patches.
The wretch, the other day, tore up a kerchief
That he had found, pressed in the 'Golden Legend',
Calling it a horrid crime for us to mingle
The devil's finery with holy things.
Там казал би човек - на, туй е то беда!
Последната война го беше вразумила,
в борба за краля той показа чудна сила.
Ала откак дружи със тоя мях надут,
нещастният човек е станал просто луд.
Нарича го свой брат, скъпи го и го вайка,
тъй като не скъпи ни син, жена, ни майка.
Направил го е веч на изповедник свой,
в кроежи и дела съветник му е той.
А колко го милей, как нежно го прегръща -
така не се лъскай дори любима съща.
На обед му даде най-личен стол, па кима
и гледа с радост как той лапа за шестима,
намери хубав къс, веднага му го слага,
оригне се Тартюф - "Ах, Бог да ви помага!"
да тъй е заслепен. И всичко му е той:
диви му се безспир и смята го герой.
Помръдне ли със пръст - то удо му се струва,
отвори ли уста - оракул му хортува.
А ден из ден Тартюф по-здраво го държи,
омайва го безкрай с преструвки и лъжи;
измъква тук и там от джеба му парички
и съди, и кори, и хули тука всички.
Слугата му - и той върви със него в крак,
и той раздава ум, дивака му с дивак!
Уроци ни чете със ярост във очите
изхвърля ни навън червилото, луните,
а кърпичката, що намери оня ден
в "Цветя на мъдростта", надра я разярен,
че смесвали сме ний с престъпност непозната
свещените неща с неща на сатаната.
Dorina: Her case is nothing, though, beside her son's!
To see him, you would say he's ten times worse!
His conduct in our late unpleasantness
Had won him much esteem, and proved his courage
In service of his king; but now he's like
A man besotted, since he's been so taken
With this Tartuffe. He calls him brother, loves him
A hundred times as much as mother, son,
Daughter, and wife. He tells him all his secrets
And lets him guide his acts, and rule his conscience.
He fondles and embraces him; a sweetheart
Could not, I think, be loved more tenderly;
At table he must have the seat of honour,
While with delight our master sees him eat
As much as six men could; we must give up
The choicest tidbits to him; if he belches,
('tis a servant speaking)
Master exclaims: "God bless you!"--Oh, he dotes
Upon him! he's his universe, his hero;
He's lost in constant admiration, quotes him
On all occasions, takes his trifling acts
For wonders, and his words for oracles.
The fellow knows his dupe, and makes the most on't,
He fools him with a hundred masks of virtue,
Gets money from him all the time by canting,
And takes upon himself to carp at us.
Even his silly coxcomb of a lackey
Makes it his business to instruct us too;
He comes with rolling eyes to preach at us,
And throws away our ribbons, rouge, and patches.
The wretch, the other day, tore up a kerchief
That he had found, pressed in the 'Golden Legend',
Calling it a horrid crime for us to mingle
The devil's finery with holy things.
Монолог на Лора - Яворов
Аз бях несвободна жена.
Заминавах от тук - от хората, от града,
от родината, - пак се завръщах,
взирах се в пукнатините на въздуха,
през които да изтека и се слея с вселенския дух.
В голямата къща на своите сънища
топлех с дъха си стените,
а денем оковите, с които другите бяха привиквали,
разязвяваха вкочанените ми ръце.
Животът ми пускаше корени в смъртоносната пръст
и стеблото му се огъваше все по-бледо. Живот,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях красива жена.
В огледалата
на възхитените мъжки погледи, устни, ръце
не намерих свободата и себе си. Вървях към него.
Любовта ми го настигна в гробището.
Другата беше жива. А върху купчината пръст
очите му ухаеха на печал и разговаряха с очите й.
Така вглъбен беше в скръбта си,
че моята любов дори не го нарани. Не се уплаших,
в сърцето му на поет щях да потърся
огледало за красотата си. Любов,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях силна жена.
Душата и тялото си съюзих в мрак,
сред който той щеше да се изгуби.
Жена-мрак, заради която щеше да ослепее.
Извървях лабиринта от зимната нежност до стона,
усмивката ми започна да боледува.
В омагьосания кладенец на самоубийците
намерих огледало за красотата си,
а водите му утолиха жаждата ми за свобода.
Любовта ми го настигна в гробището,
защото аз бях родената
да бъда последното му опустошение -
по-страшно от словото. Смърт,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях самотна жена.
Заминавах от тук - от хората, от града,
от родината, - пак се завръщах,
взирах се в пукнатините на въздуха,
през които да изтека и се слея с вселенския дух.
В голямата къща на своите сънища
топлех с дъха си стените,
а денем оковите, с които другите бяха привиквали,
разязвяваха вкочанените ми ръце.
Животът ми пускаше корени в смъртоносната пръст
и стеблото му се огъваше все по-бледо. Живот,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях красива жена.
В огледалата
на възхитените мъжки погледи, устни, ръце
не намерих свободата и себе си. Вървях към него.
Любовта ми го настигна в гробището.
Другата беше жива. А върху купчината пръст
очите му ухаеха на печал и разговаряха с очите й.
Така вглъбен беше в скръбта си,
че моята любов дори не го нарани. Не се уплаших,
в сърцето му на поет щях да потърся
огледало за красотата си. Любов,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях силна жена.
Душата и тялото си съюзих в мрак,
сред който той щеше да се изгуби.
Жена-мрак, заради която щеше да ослепее.
Извървях лабиринта от зимната нежност до стона,
усмивката ми започна да боледува.
В омагьосания кладенец на самоубийците
намерих огледало за красотата си,
а водите му утолиха жаждата ми за свобода.
Любовта ми го настигна в гробището,
защото аз бях родената
да бъда последното му опустошение -
по-страшно от словото. Смърт,
никоя смъртна не може да те обича така.
Аз бях самотна жена.
Хамлет - Уилям Шекспир - Хамлет
Да бъдеш или не — туй е въпросът.
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи, или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството — кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване! Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо, след смъртта
- страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още —
смущава волята и ето че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела... Но тихо.
To be, or not to be: that is the question:
Whether 'tis nobler in the mind to suffer
The slings and arrows of outrageous fortune,
Or to take arms against a sea of troubles,
And by opposing end them? To die: to sleep;
No more; and by a sleep to say we end
The heart-ache and the thousand natural shocks
That flesh is heir to, 'tis a consummation
Devoutly to be wish'd. To die, to sleep;
To sleep: perchance to dream: ay, there's the rub;
For in that sleep of death what dreams may come
When we have shuffled off this mortal coil,
Must give us pause: there's the respect
That makes calamity of so long life;
For who would bear the whips and scorns of time,
The oppressor's wrong, the proud man's contumely,
The pangs of despised love, the law's delay,
The insolence of office and the spurns
That patient merit of the unworthy takes,
When he himself might his quietus make
With a bare bodkin? who would fardels bear,
To grunt and sweat under a weary life,
But that the dread of something after death,
The undiscover'd country from whose bourn
No traveller returns, puzzles the will
And makes us rather bear those ills we have
Than fly to others that we know not of?
Thus conscience does make cowards of us all;
And thus the native hue of resolution
Is sicklied o'er with the pale cast of thought,
And enterprises of great pith and moment
With this regard their currents turn awry,
And lose the name of action. - Soft you now!
Дали е по-достойно за душата
да понесеш камшиците, стрелите
на бясната съдба или да се
опълчиш сам срещу море от мъки
и да им туриш край? Умри, заспи –
не повече. И знай, че тоя сън
е краят на сърдечна скръб и хиляди
жестоки удари - дял на плътта!
О, ето край желан! Умри, заспи...
Заспи, или пък може би — сънувай?...
Да, и това е пречката; защото
какви ли сънища ще ни споходят
сред тоя смъртен сън, когато ний
отхвърлим всеки земен смут и мъка?
И туй ни спира. Този страх превръща
живота в дълголетна нищета.
Кой би понасял гаврите и бича
на времето, неправдата на силния,
на гордия презрението, мъките
горчиви на отвъргната любов,
потъпкването на законите,
безочието на властта, онуй
презрение, което получава
смиреното достойнство във награда
от недостойнството — кой би търпял
това, щом може да намери мир
с едно замахване! Кой би желал
да носи това бреме и да страда,
да стене в тоз мъчителен живот?
Но ужасът пред нещо, след смъртта
- страната неоткрита, от която
не се е връщал никой пътник още —
смущава волята и ето че
по-скоро сме готови да търпим
сегашните злини, отколкото
към други неизвестни да се хвърлим.
Така съзнанието ни създава
от всички нас страхливци; и така
естественият цвят на смелостта
изтлява в бледността на наште мисли.
Дела на сила и величие
пред този страх изменят своя път
и губят име на дела... Но тихо.
To be, or not to be: that is the question:
Whether 'tis nobler in the mind to suffer
The slings and arrows of outrageous fortune,
Or to take arms against a sea of troubles,
And by opposing end them? To die: to sleep;
No more; and by a sleep to say we end
The heart-ache and the thousand natural shocks
That flesh is heir to, 'tis a consummation
Devoutly to be wish'd. To die, to sleep;
To sleep: perchance to dream: ay, there's the rub;
For in that sleep of death what dreams may come
When we have shuffled off this mortal coil,
Must give us pause: there's the respect
That makes calamity of so long life;
For who would bear the whips and scorns of time,
The oppressor's wrong, the proud man's contumely,
The pangs of despised love, the law's delay,
The insolence of office and the spurns
That patient merit of the unworthy takes,
When he himself might his quietus make
With a bare bodkin? who would fardels bear,
To grunt and sweat under a weary life,
But that the dread of something after death,
The undiscover'd country from whose bourn
No traveller returns, puzzles the will
And makes us rather bear those ills we have
Than fly to others that we know not of?
Thus conscience does make cowards of us all;
And thus the native hue of resolution
Is sicklied o'er with the pale cast of thought,
And enterprises of great pith and moment
With this regard their currents turn awry,
And lose the name of action. - Soft you now!
понеделник, 12 септември 2011 г.
Двамата веронци - Уилям Шекспир - Джулия
Поне да бях наистина сърдита!
О, пръсти зли, разкъсали тез думи,
които ви облъхнаха с любов!
Оси, които смучете нектара,
а след това избивате пчелите,
които са го сбирали! Целувам
с молба за прошка всяко дребно късче!
Тук пише: "Мила Джулия"! Не "мила",
ужасна Джулия, аз твойте букви
ще хвърля върху каменните плочи
и гордостта им ще потъпча с крак!
А туй какво е, скъсано в средата?
"Любовно наранения Протей"!
О, скъпото ми наранено име,
леглото болнично на мойта пазва
ще те приеме, за да те лекува,
но най-напред устата те целува,
за да открие раната ти. Боже,
тук има пак "Протей"! ...И тук "Протей"! ...
Горкичкия! ... О, ветре лек, недей
да вееш силно, да сбера отново
нещастните му буквички! ... Нетези
на мойто име! Тях ужасен вихър
да ги издигне на възбог и пръсне
в кипналото пенесто море!
Но гледай, гледай - неговото име
до моето! "Злочестия Протей
до сладката му Джулия"! О,не!
Ще скъсам свойто! ... Не, ще го оставя!
Сърце не дава да ги разделя -
ще сгъна листчето да се прегърнат!
Целувайте се, карайте се двете,
правете, милички, каквото щете!
O hateful hands, to tear such loving words!
Injurious wasps, to feed on such sweet honey
And kill the bees that yield it with your stings!
I'll kiss each several paper for amends.
Look, here is writ 'kind Julia.' Unkind Julia!
As in revenge of thy ingratitude,
I throw thy name against the bruising stones,
Trampling contemptuously on thy disdain.
And here is writ 'love-wounded Proteus.'
Poor wounded name! my bosom as a bed
Shall lodge thee till thy wound be thoroughly heal'd;
And thus I search it with a sovereign kiss.
But twice or thrice was 'Proteus' written down.
Be calm, good wind, blow not a word away
Till I have found each letter in the letter,
Except mine own name: that some whirlwind bear
Unto a ragged fearful-hanging rock
And throw it thence into the raging sea!
Lo, here in one line is his name twice writ,
'Poor forlorn Proteus, passionate Proteus,
To the sweet Julia:' that I'll tear away.
And yet I will not, sith so prettily
He couples it to his complaining names.
Thus will I fold them one on another:
Now kiss, embrace, contend, do what you will.
О, пръсти зли, разкъсали тез думи,
които ви облъхнаха с любов!
Оси, които смучете нектара,
а след това избивате пчелите,
които са го сбирали! Целувам
с молба за прошка всяко дребно късче!
Тук пише: "Мила Джулия"! Не "мила",
ужасна Джулия, аз твойте букви
ще хвърля върху каменните плочи
и гордостта им ще потъпча с крак!
А туй какво е, скъсано в средата?
"Любовно наранения Протей"!
О, скъпото ми наранено име,
леглото болнично на мойта пазва
ще те приеме, за да те лекува,
но най-напред устата те целува,
за да открие раната ти. Боже,
тук има пак "Протей"! ...И тук "Протей"! ...
Горкичкия! ... О, ветре лек, недей
да вееш силно, да сбера отново
нещастните му буквички! ... Нетези
на мойто име! Тях ужасен вихър
да ги издигне на възбог и пръсне
в кипналото пенесто море!
Но гледай, гледай - неговото име
до моето! "Злочестия Протей
до сладката му Джулия"! О,не!
Ще скъсам свойто! ... Не, ще го оставя!
Сърце не дава да ги разделя -
ще сгъна листчето да се прегърнат!
Целувайте се, карайте се двете,
правете, милички, каквото щете!
O hateful hands, to tear such loving words!
Injurious wasps, to feed on such sweet honey
And kill the bees that yield it with your stings!
I'll kiss each several paper for amends.
Look, here is writ 'kind Julia.' Unkind Julia!
As in revenge of thy ingratitude,
I throw thy name against the bruising stones,
Trampling contemptuously on thy disdain.
And here is writ 'love-wounded Proteus.'
Poor wounded name! my bosom as a bed
Shall lodge thee till thy wound be thoroughly heal'd;
And thus I search it with a sovereign kiss.
But twice or thrice was 'Proteus' written down.
Be calm, good wind, blow not a word away
Till I have found each letter in the letter,
Except mine own name: that some whirlwind bear
Unto a ragged fearful-hanging rock
And throw it thence into the raging sea!
Lo, here in one line is his name twice writ,
'Poor forlorn Proteus, passionate Proteus,
To the sweet Julia:' that I'll tear away.
And yet I will not, sith so prettily
He couples it to his complaining names.
Thus will I fold them one on another:
Now kiss, embrace, contend, do what you will.
Както ви харесва - Уилям Шекспир - Розалинда
А бихте ли ми казали защо?
Коя сте вий и от какво тесто,
та чувам аз езика ви, наместо
тук мъки да лекува, да ликува,
че ги е причинил? Или понеже
самата не блестите с красота -
а тя във вас наистина е толкоз,
че и със свещ не можеш я намери! -
затуй ли, казвам, нужно е към него
да бъдете безжалостна и горда?
Какво ме гледате? Не е ли тъй?
Природата такива като вас
калъпи ги със хиляди. Я виж я!
Опитва се да оплете и мен!
Не, драга, откажете се! С такива
коси катранени, мастилни вежди,
очи от въглен, тебеширни бузи
не ще успеете да ме плените!
И ти, овчарю луд, защо я гониш
като мъглив южняк със рев и сълзи?
Ти като мъж си сто пъти по-хубав,
отколкото е тя като жена!
Зарад глупаци като теб света
е пълен с дечица уродливи!
Наместо огледалото й ти
разглезил си я - в теб се тя оглежда
по-хубава отколкото е всъщност!...
Но чуйте истината, мила моя:
Коленичете и благодарете
на небесата, че такъв младеж ви е обикнал!
Дайте си ухото
приятелски да ви нашепна нещо:
Продавайте дорде е още време!
Мен слушайте, не всеки ще ви вземе!
Не стига че сте грозна като врачка,
ами отгоре и подигравачка!...
Овчарю, хайде, взимай я и беж!
And why, I pray you? Who might be your mother,
That you insult, exult, and all at once,
Over the wretched? What though you have no beauty,--
As by my faith, I see no more in you
Than without candle may go dark to bed,--
Must you be therefore proud and pitiless?
Why, what means this? Why do you look on me?
I see no more in you than in the ordinary
Of nature's sale-work. Od's my little life!
I think she means to tangle my eyes too.
No, faith, proud mistress, hope not after it:
'Tis not your inky brows, your black silk hair,
Your bugle eyeballs, nor your cheek of cream,
That can entame my spirits to your worship.
You foolish shepherd, wherefore do you follow her,
Like foggy south puffing with wind and rain?
You are a thousand times a properer man
Than she a woman: 'tis such fools as you
That make the world full of ill-favour'd children:
'Tis not her glass, but you, that flatters her;
And out of you she sees herself more proper
Than any of her lineaments can show her.
But, mistress, know yourself: down on your knees,
And thank heaven, fasting, for a good man's love:
For I must tell you friendly in your ear,
Sell when you can; you are not for all markets.
Cry the man mercy; love him; take his offer:
Foul is most foul, being foul to be a scoffer.
So take her to thee, shepherd. Fare you well.
Коя сте вий и от какво тесто,
та чувам аз езика ви, наместо
тук мъки да лекува, да ликува,
че ги е причинил? Или понеже
самата не блестите с красота -
а тя във вас наистина е толкоз,
че и със свещ не можеш я намери! -
затуй ли, казвам, нужно е към него
да бъдете безжалостна и горда?
Какво ме гледате? Не е ли тъй?
Природата такива като вас
калъпи ги със хиляди. Я виж я!
Опитва се да оплете и мен!
Не, драга, откажете се! С такива
коси катранени, мастилни вежди,
очи от въглен, тебеширни бузи
не ще успеете да ме плените!
И ти, овчарю луд, защо я гониш
като мъглив южняк със рев и сълзи?
Ти като мъж си сто пъти по-хубав,
отколкото е тя като жена!
Зарад глупаци като теб света
е пълен с дечица уродливи!
Наместо огледалото й ти
разглезил си я - в теб се тя оглежда
по-хубава отколкото е всъщност!...
Но чуйте истината, мила моя:
Коленичете и благодарете
на небесата, че такъв младеж ви е обикнал!
Дайте си ухото
приятелски да ви нашепна нещо:
Продавайте дорде е още време!
Мен слушайте, не всеки ще ви вземе!
Не стига че сте грозна като врачка,
ами отгоре и подигравачка!...
Овчарю, хайде, взимай я и беж!
And why, I pray you? Who might be your mother,
That you insult, exult, and all at once,
Over the wretched? What though you have no beauty,--
As by my faith, I see no more in you
Than without candle may go dark to bed,--
Must you be therefore proud and pitiless?
Why, what means this? Why do you look on me?
I see no more in you than in the ordinary
Of nature's sale-work. Od's my little life!
I think she means to tangle my eyes too.
No, faith, proud mistress, hope not after it:
'Tis not your inky brows, your black silk hair,
Your bugle eyeballs, nor your cheek of cream,
That can entame my spirits to your worship.
You foolish shepherd, wherefore do you follow her,
Like foggy south puffing with wind and rain?
You are a thousand times a properer man
Than she a woman: 'tis such fools as you
That make the world full of ill-favour'd children:
'Tis not her glass, but you, that flatters her;
And out of you she sees herself more proper
Than any of her lineaments can show her.
But, mistress, know yourself: down on your knees,
And thank heaven, fasting, for a good man's love:
For I must tell you friendly in your ear,
Sell when you can; you are not for all markets.
Cry the man mercy; love him; take his offer:
Foul is most foul, being foul to be a scoffer.
So take her to thee, shepherd. Fare you well.
Идеалният мъж - Оскар Уайлд - Мейбъл Чилтърн
Томи отново ми направи предложение. Той
всъщност само това прави. Снощи в музикалния
салон пак се опита и ме свари напълно беззащитна,
тъй като в момента изпълняваха някакво сложно
трио и аз естествено не посмях да му направя
забележка, иначе щяха да спрат да свирят.
Музикантите са много глупави хора. Искат да
бъдем като неми точно когато ние копнеем да
бъдем напълно глухи. Тази сутрин, посред бял ден,
пак ми направи предлойение тъкмо пред онази
отвратителна статуя на Ахил. Наистина, какви ли
ужасни неща не стават пред това произведение на
изкуството. Полицията би трябжало да вземе
мерки. На обед по блясъка в очите му разбрах, че
отново се кани да ми направи предложение, но аз
успях навреме да го възпра, като го уверих, че съм
беметалистка. Всъщност не знам какво значи
биметализъм, но, струва ми се, че и никой друг не
знае. Това обаче накара Томи да замълчи за десет
минути. Изглеждаше поразен. Освен това Томи
прави предложенията си по ужасно скучен начин.
Ако ги иказва на висок глас, не бих се дразнила
толкова, защото поне ще направи впечатление на
околните. Той обаче ми шепне съвсем
поверително. Когато реши да се прави на
романтичен , започва да ти говори като доктор.
Много съм привързана към Томи, но начинът му да
прави предложение е много остарял. Бих искала да
му поговориш, Гертруд, и да му кажеш, че е
напълно достатъчно да ми прави предложение
един път седмично, и то да го прави така, че да
привлича вниманието на околните.
всъщност само това прави. Снощи в музикалния
салон пак се опита и ме свари напълно беззащитна,
тъй като в момента изпълняваха някакво сложно
трио и аз естествено не посмях да му направя
забележка, иначе щяха да спрат да свирят.
Музикантите са много глупави хора. Искат да
бъдем като неми точно когато ние копнеем да
бъдем напълно глухи. Тази сутрин, посред бял ден,
пак ми направи предлойение тъкмо пред онази
отвратителна статуя на Ахил. Наистина, какви ли
ужасни неща не стават пред това произведение на
изкуството. Полицията би трябжало да вземе
мерки. На обед по блясъка в очите му разбрах, че
отново се кани да ми направи предложение, но аз
успях навреме да го възпра, като го уверих, че съм
беметалистка. Всъщност не знам какво значи
биметализъм, но, струва ми се, че и никой друг не
знае. Това обаче накара Томи да замълчи за десет
минути. Изглеждаше поразен. Освен това Томи
прави предложенията си по ужасно скучен начин.
Ако ги иказва на висок глас, не бих се дразнила
толкова, защото поне ще направи впечатление на
околните. Той обаче ми шепне съвсем
поверително. Когато реши да се прави на
романтичен , започва да ти говори като доктор.
Много съм привързана към Томи, но начинът му да
прави предложение е много остарял. Бих искала да
му поговориш, Гертруд, и да му кажеш, че е
напълно достатъчно да ми прави предложение
един път седмично, и то да го прави така, че да
привлича вниманието на околните.
Абонамент за:
Публикации (Atom)