Тенеси Уилямс - Предназначено за събаряне - Уили

Аз съм Уили. Старците ми чакали момче, пък аз съм взела, че съм се родила момиче. А те са имали вече едно момиче – Елва – сестра ми. Аз не ходя на училище. Още преди две години напуснах. Бях в 5-ти „а”, при г-жа Престън. Тя вечно казваше, че са ми мръсни ръцете, а пък аз й обяснявах, че в пръстите ми е влязла пепел – нали постоянно падам от релсите. Но нея просто я е яд, че не се е омъжила. Не е имала късмет горката. Тъкмо започна да учи с нас алгебра и аз напуснах. Защото за да преуспее в живота едно момиче има нужда от светско образование. Аз тези неща ги знам от сестра ми Елва. Тя страшно се харесваше на мъжете от железниците. Нашите предлагаха мебелирани стаи с храна и Елва, така да се каже, служеше за главна примамка – красива като кинозвезда. Сега е в лоното на смъртта. В гробището. В ковчег. В „Дамата с камелиите” Грета Гарбо боледуваше от това, от което умря Елва – белите дробове. Само че във филма всичко беше много красиво. Там свиреха цигулки. Всичко беше обсипано с бели цветя и всичките й обожатели се върнаха при нея. А пък от Елва всички обожатели избягаха. Като плъхове от потъващ кораб. Сега всичко нейно е мое. Получих по наследство и всичките й обожатели – Алберт, Клеменс и кондуктора на товарния. А тогава всички избягаха. Сигурно се страхуваха да не се наложи да се поохарчат. Сега пак се връщат. Лепят се като мухи на мед. Канят ме на вечеринки. Нали сега аз съм на мода. Нямам време за момченца. Сега общувам с железничари. Те са известни и добре платени хора. Аз ще живея много дълго, като сестра ми. А когато белите ми дробове се разболеят, ще умра. Пак като нея. Сигурно няма да е съвсем като на кино, но ще съм с моите обеци с бисери и златната верижка от Мемфис. Освен това моите обожатели ще бъдат наследени от някой друг. А небето е бяло. Бяло като чист лист хартия.

Валпургиева нощ, или „Стъпките на Командора - Венедикт Ерофеев - ВОВА

Ех, че чудно е сега на село! Будиш се сутрин… изуваш си първо ботушите, слънчицето ти наднича в очите, ама ти не смееш да го погледнеш… срам те е… и излезеш на стълбите. Пък птичките там, славейчетата и гургуличките пеят, та се късат: фю-фю-фю-тю-тю-фю, чик-чирик, гу-гу, ку-ку, ку-куригу-кудкудяк. Рай небесен. И мяташ антерията на гърба, взимаш си документите и ей тъй, гол както те е майка родила, тръгваш в степта да стреляш костури… Бос вървиш, жалък, цял обрасъл. Необрасъл не може, обрасъл по-лесно се мисли… Вървиш си по пътя и целуваш наред всички глухарченца. Пък глухарченцата те целуват под разкопчаната гимнастьорка, ама тя една избеляла, излиняла, от Берлин до Тексас носена… И си вървиш значи… вятър те вее… Отгоре — синьо-синьо, отдолу майска роса като бисери… А напред се белее нещо черничко… Викаш си: да не е глогина някоя?… Не е. Да не е арменец?… Не е бе: откъде ще се вземе арменец в хвощовете? Пък то да излезе, че било мойто внуче, Сергунчик, на четири годинки е само, таман му покараха косъмчета по гръбчето — обаче всичко различава вече: всяка тревичка от всяка шумчица и всички птичета изучава по вътрешностите… Есен сме по-зле де, капе от тавана… Седиш на голия под, а отгоре кап-кап-кап-кап, а мишоците топуркат по пода: такър-такър, такър-такър, домъчнее ти сегиз-тогиз за някой, хванеш го, пъхнеш си го в пазвата да го постоплиш, да го поизсушиш. А насреща два портрета съм си окачил, и двамата ги обичам, само дето не знам кой ме гледа по-тъжно — Лермонтов като хусар или другарят Пелше[1]… Лермонтов — нали още съвсем млад, нищо не разбира — ми дума: „Иди в град Череповец, Вова, там ще ти дадат безплатни обуща.“ А аз му викам: „Защо ми са обуща? Череповец — ехее! — знаеш ли колко е далече! Ще получа обуща там, а после къде да ходя с тях? Не, не, добре съм си без обуща…“. Капят капките, а другарят Пелше тихичко ми реди: „Да не би ние да сме виновни за твоята мъка, Вова?“ — а аз му казвам: „Не, никой не е виновен за моята мъка.“ И тогаз пък зад стената току изпсува телето и иска нещо, моли ме, а аз не съм го хранил сто години и откъде се взе пък това теле? Ни кравица съм имал някога, ни нищо. Река да попитам Сергунчик, внучето — и него го отвял вятърът. И всички все ги отвява нанякъде… От вечерта съм турил една гаванка елдена каша под стълбите — за таралежчетата. Здрач пада. Току затропа гаванката — а, дошли са значи тарльовците, обискират… Листата се въртят във въздуха, повъртят се, па кацнат на пейката. И цветенцата всичките съм ги пресадил за през зимата… Пък вятърът все гони облаците, гони ги: на север — на североизток, на север — на североизток. Не знам да се връща някой. И отгоре все по-често: кап-кап-кап, и вятърът все по-силно духа: дърветата току заскърцат и заопадат, стоварват се и почиват — без съд и следствие. И птичките вземат, та хвъркнат като отрязани глави…

Фуенте Овехуна - Лопе де Вега- Лауренсия

Пуснете ме с мъже наравно
в съвета мъжки да участвам!
Жената, зная, няма право
на глас, но тя е задължена,
когато трябва, да крещи!
Познахте ли ме?
Не, не съм аз твоя дъщеря!
Причините са много и различни,
най-главната сега ще споделя.
Ти позволи да ме откраднат
насилниците и за мен
не отмъсти; ти ме остави
в ръцете им и не посмя
да ме освободиш от тях!…
Тогава по закон не бях
съпруга на Фрондосо още —
и затова не той, а ти
бе длъжен да ми защитиш
честта! Додето не настъпи
нощта след сватбения ден,
по обичая не женихът,
ами бащата зорко брани
моминското ни целомъдрие!
Ако купуваш скъпоценност
и някакъв крадец я грабне,
преди да си я взел в ръка,
признават всички, че не ти
е трябвало да я опазиш
и затова не я заплащаш…
Пред вашите очи ме грабна
Фернандо Гомес и пред вас
той ме замъкна в своя дом!
Така страхливите овчари
оставят на вълка овцата!
О, колко мечове видях,
опрени в моите гърди!
Какви позорни своеволия,
какви слова, какви заплахи,
какви ужасни изстъпления
аз трябваше да преживея,
за да спася невинността си
от неговата груба похот!
Не виждате ли на какво
приличат моите коси?
Не виждате ли синините,
кръвта, засъхнала по мене?
Говорите, че сте достойни
и истински мъже! Защо
не се разкъсаха тогава
сърцата ви от срам и болка
пред нечовешките страдания,
които аз съм изтърпяла?…
Овце, овце сте всички вие!
Овце!… Фуенте Овехуна
наистина е Овчи извор
и името му ви приляга!….
Сама оръжие ще взема,
защото сте по-безсърдечни
от камъните, по-студени
от тигрите, излети в бронз!
Но тигри не, не сте! Защото
преследват тигрите онези,
които рожбите им грабват,
убиват ги със дива ярост
и даже скачат във морето,
когато бързат да отплуват
със корабите си ловците!…
Родени сте страхливи зайци
и варвари сте — не испанци!
Кокошки! Как търпите други
мъже да похитяват дръзко
жените ви? О, по-добре
бучнете в поясите хурки,
защо запасали сте меч?
Кълна се, аз ще поведа
на бой жените — нека те
сами да защитят честта си
и да пролеят на тирана
кръвта! А после ще им кажа
да хвърлят камъни по вас —
предачки, бабички сълзливи,
поплювковци и подлеци!
Ще ви отстъпим тез забрадки
и роклите, и червилата —
те повече на вас прилягат!
Решил е вече командорът
без съд и без присъда утре
Фрондосо да обеси — горе,
на стражевата кула! Знайте,
и с вас така той ще постъпи!
И аз ликувам — о, мъже,
в които няма нищо мъжко —
че ние ще да продължим
сами нататък, ще се върне
геройското и славно време
на амазонките — когато
треперел е пред тях светът!

Медея - Еврипид - Медея

Коринтянки, излязох, че не ща
да ме упрекнете в нещо. Зная,
мнозина има знатни, за едни
от други чух, а други пък видях
сама: привличали са те връх себе
омразата на целий свят, страхливци
наричали са ги — и за туй,
защото са се криели. Едни
от гордост, други пък и от нехайство —
че няма правда в хорските очи.
Току съзре човек някой, преди
от него да изпита нещо лошо,
преди сърцето му да е изпитал,
намрази го, от него се бои.
Знам, чужденецът винаги ще трябва
да спазва нормите на таз земя,
в която е дошъл.
но пък съвсем
не мога да похваля и тогова
от жителите местни, който грубо,
просташки с чужденците се държи.

(пауза)

Съвсем-съвсем нечакана дойде
бедата, що душата ми уби.
Отивам си от този сват. Живота
не ме привлича с нещо веч сега.
Копнея да умра. Добре разбирам,
приятелки, че тоя у когото
бе всичко мое, моят мъж — разбрах,
че той от всички най-лош бил.
О, да,
от всичко живо в тоя свят с душа
и с разум, ний жените най-сме зле:
Жената с тежки дарове купува
съпруга си. Не стига туй, а още
го взима и владетел на тело си.
От зло отива в по-голямо зло.
И като връх на всичките злини,
не знаеш, лош или добър е тоя,
когото си избрала. А развод —
не носи слава на жените той.
И да изпъдиш своя мъж не можеш,
и после таз, която ще живей
по чужди нрави и по чужд закон —
пророчица ще трябва тя да е,
да може неподготвена да знае
как да угажда на съпруга свой.
Попаднем ли на мъж, без ропот който
ярема на живота влачи с нас —
блазе на нас! А сбъркаме ли — смърт!
разбира се, мъжът се отегчи
дома от разприте, излиза из града,
развлича се, олекне на душата му.
А ний, жените, сме принудени
дома сами да си седим, и само
в сърцето си да ровим и дълбаем.
Приказват си мъжете, ний, жените,
във безопасност сме живели в къщи,
когато те мъжете били меч
на меч! Глупци! Желая три пъти
на бой да ида с копие и зад щит,
отколкото един път да родя!
но тия думи не важат за вас
тъй както са за мене. Вий сте
у вас си, в своя роден град.
Вий имате си бащината стряха,
имоти почести, роднини, дружба
на много скъпи и познати. Мен,
бездомна и без родина, един
съпруг безчести, той ме тъй изтръгна
от милото огнище в наший дом.
И нямам нито майка, нито брат,
нито роднина някой, че при тях
подслон да найда и утеха в мъки.
Едно ви моля само, ако някак
сполуча да намеря леснина
да отмъстя на моя долен мъж
за тез неправди и обиди, моля,
мълчете. Преизпълнена с боязни,
жената трепери, страх я
желязото да види само тя!
Но в любовта обидена съпруга —
тя пламва изведнъж за кръв и смърт…

Едип цар - Софокъл - Едип

Не казвай, че не съм постъпил най-добре
така, недей, не ме съветвай повече!
Не знам с какви очи бих гледал татко си,
когато ида в ада, между сенките,
и майка си, злочестата: вината ми
пред тях не ще изкупи и бесилката.
Ала копнял ли бих да срещна погледа
на своите деца — родени, както са
родени? Ах, ни тях ще видят моите
очи, ни Тива с крепостта, ни божите
свещени изваяния! Тях, беден аз —
най-знатният сред Кадмовите граждани, —
изгубих, като обявих да гонят вред
безбожния, посочен от небесните,
явен на нас като престъпник Лаев син.
И тоя срам понесъл върху себе си,
как бих могъл открито да ви гледам аз?
Не, не! Да можех да затворя извора
на всеки звук — заключил бих отвсякъде
тогава тая тъй нещастна моя плът!
Да бъда сляп и да не чувам! Сладко е
да не съзнаваш своето нещастие.
Защо ме Китерон прие, защо тогаз
не ме уби, та да не се показвам тук,
пред тези, от които съм роден, уви!
О Полибе, Коринте, стари бащини
дворци — така ви мислех аз, — о, колко зло
под хубостта ми сте били отхранили!
Престъпник съм, роден съм от престъпници!
О кръстопът! Долино в мрак забулена!
Изпихте вие мойта кръв — кръв бащина,
която сам пролях! Дали си спомняте
какво направих там, сред вас, и после тук —
какво извърших после тук? О двоен брак!
Роди ме ти и пак покълна в твоите
недра едно и също семе! Ти роди
баща и братя, и деца — еднаква кръв,
жени, съпруги, майки — най-позорното,
което е възможно между смъртните!
Но — срамно дело, срамни са и думите.
По-бързо, за безсмъртните, водете ме!
О, скрийте ме, убийте ме, хвърлете ме
в морето и не ще ме вече виждате!
Елате, докоснете се до клетника!
Послушайте, не бойте се! Бедата ми
е само моя — не сполита другиго!

Антигона - Софокъл - Антигона

О, гроб подземен, вечен мой приют,
чертог мой брачен! Там отивам аз,
где сенки толкоз мили зарад мен
прибрала е при себе Персефона[5]!
Днес слизам аз, последна между тях
и най-злочеста, но в сърце с надежда,
че там ще ме посрещнете със радост
ти, татко мой, и нежна моя майко,
и мили братко. С молитви аз,
след вашта смърт телата ви обмивах,
със почит ви редях и възлияния
извършвах аз над гробовете ваши;
а днес на смърт отивам аз, защото
на Полиник тялото погребах.
Това не бих направила за свойте
чада, ако сама била бих майка,
нито за своя мъж, като съпруга,
щях да постъпя против вашта воля,
о, граждани. А пък защо ли?
Мъртъв мъж бих заменила с друг,
и с други бих добила пак деца,
да бяха те умрели — ала брат,
кой би ми брата дал, когато
и майка ми отиде, и баща ми
там, откъдето няма връщане назад?
Теб най-вече почитах, и затова
осъди ме жестоко, мили мой.
Той днес на робите поръча
във гроб да ме насила отвлекат
бездетна и незнаеща любов,
на сладости съпружески незнайна,
на майчината радост чужда.
Злочеста, без другари, както виждаш,
отива в гроба твоята сестра,
отива жива между мъртъвците.
Какъв закон божествен не зачетох?
Злочеста аз, защо ли вдигам поглед
към боговете? И кого от тях
за помощ викам? Гина си безчестна,
макар че там въздадох благочестие!
Ако ли волята на боговете
е в мнението общо — то тогава
признавам се страдающа виновно;
ако ли пък са моите съдии
виновни — там не бих желала аз
от мене по-ужасно да страдаят!

Агамемнон - Есхил - КАСАНДРА

Какъв е този огън? Ах, обхваща ме!
Ликейски Аполоне, милост, моля те!
Двуногата лъвица, дето с вълк лежа,
догде не бе дома си благородният
стопанин — лъв ще ме убие! Бедната аз!
Тя в съд отровен с бяс поставя моята
награда. Точи меч срещу съпруга си —
за да му плати, че ме е довел със себе си!
Защо за присмех нося тези накити,
повезките пророчески и жезъла?
Ще те строша преди смъртта си! Поврага
вървете! Че сама вървя подире ви!
Обогатете друга със злочестия!
О, гледай, Аполон съблича моята
пророческа одежда! Ах, безмилостно
осмивана от чужд и свой, но без вина,
видя ме той в пророческите накити!
Търпях да ме наричат нища, скитница,
гладница, просякиня и нещастница.
Пророкът, който стори мен пророчица,
ме е повел към жребия ми гибелен.
И днес ме чакат не олтари бащини,
а пън, опръскан от кръвта ми бликнала.
Но няма да загина незачетена
от богове. Ще дойде отмъстителят
и ще погуби майка си, за бащин дял
ще въздаде. Беглец е той, прокуденик,
ала ще увенчае всички бедствия
на своите, призван от гибел бащина.
Защо сега ридаеш тъй, злочестнице?
Та щом видях това, което в Илион
се случи, туй, което победителят
сега понася все по воля божия,
ще тръгна твърдо към смъртта. Че дали са
голяма клетва боговете. Вас, врати,
като врати на ада аз приветствувам.
Но моля, нека бъде ловък ударът,
дано кръвта ми изтече без гърчове,
и лека смърт затвори в миг очите ми!

В полите на Витоша - Пейо Яворов - Христофоров

Аз не бях навършил шестнайсет години, когато се затвори зад мене вратата на бащината ми къща — и се озовах без завет, без залък… Аз не пропаднах. Моя път в живота до днес е много кратък и дори прост. Пътя на душата ми, дълъг е той — и ми се струва, че съм изживял няколко живота… Победите ми, победи сякаш над самата съдба, ме направиха горд, самонадеян, непримирим со всичко, което противоречи на моята мисъл и чувство… Но понеже всичко ми противоречи, аз видях очарованията на живота, моите илюзии, да гаснат постепенно и мойте убеждения и идеали да губят реална опора… И какво бих бил аз без тебе, моя почти единствена връзка со живота днес? Не ти мене — би трябало аз тебе да се моля, и не нощем, а при светлината на деня пред целия свят! Би трябало аз тебе да се моля, защото ти си за моето мъжко дело онова, което е духа на един бог в неговото творение. Когато старите гърци са създавали култа на музите, те с туй са изповядали душата на мъжа… Поета, философа, учения, политика, воина — ако стане чудо и им се каже, макар в най-високия момент на творчество или дело: „Изчезна жената от света!“ — те биха попитали: „Ще ни откаже ли гробове земята!“ Мъжът служи на жената и се жертвува неи — и телом и духом, на всяка стъпка, при всички обстоятелства. И момента на върховното тайнство, което мъжа себелюбиво е нарекъл окончателно превземане на жената, е всъщност момент на неговата велика жертва и страдание. В оня момент викът на жената само е вик на самозабравна радост, на получена дължимост, на удовлетворение… Мъжа живее за жената, а жената — за неизповедимите цели на битието… И когато аз слушам душата си — разбирам, че не мъжко себелюбие, а нещо много по-силно, нещо самовластно, че самата природа говори в моите мечти за тебе, в моите желания, казал бих дори, в моитезложелания. Да, защото понякога аз мечтая за тебе нещо, което би било зло. Бих желал… бих желал да те намерех на улицата сама, изгубена, много нещастна — и да ти дам всичко, за да бъдещ щастлива; да ти дам себе си до последна частица, за да бъда напълно щастлив.

Хъшове - Иван Вазов - Македонски

Всичко, всичко ще ви разправя. Чудеса! Кога се сберем всичките: не ща да повтарям всекиму отделно страшните си митарства на отиване и на връщане!… Ха, ха, ха! Опасности. Отде намери тая благичка думица?… Иди отвори на Владикова дебелия лексикон и дири някоя дума, по-голяма, по-страшна, по-удивителна, с хилядо многоточия и запетаи! Опасност? Опасност не видя бай ти Македонски, ами смърт, бездна, ад, ужас и прочие, и прочие — нареди ги ти осталите — понеже си поет… Когато на заседанието тука мислеха кого да изберат и пратят в Русчук, до тамошния комитет, ти помниш? Плачеше тебе да упълномощат. (Изблещюва се комически.) „Аз предлагам услугите си!… Моля мен удостоете!“ Аз право ти викнах тогава да си налягаш парцалите и да си пишеш песните, а не да се месиш в работи, които само за Македонски са дадени… А бе, че ти само да се беше намерил на замръзналия Дунав, по среднощ, и да видиш, че се отворила пред краката ти оная черна бездна и бучи, а пък ти трябва да я минеш, тебе щеше да се пукне злъчката, ако не би замръзнал по-рано от студ. Оня дунавски вятър така брулеше, та пукаше и камъните. Една ока студ би изстудила пъкъла! Е, спирам се насред Дунава. Пред мене се чернее дълга, додето ти гледат очите, реката, която оставили помежду си ледовете на Дунава… Не широка много, но да се прескочи невъзможно. Бучи като ламя. Спирам се, мисля. Ти какво би сторил, поете, а? Върнал се би да спиш в някой топъл гюргевски хотел. С невъзможността бори ли се човек? И никой не може да те укори, защото на глупава смърт никой не отива. Да, мисля какво да предприема, за да мога тая нощ аз да бъда на оня бряг, додето е още тъмно, за да ме не зърнат турските караули. Гледам, пред мене се чернее колиба. Гледам по-харно — дъсчена колиба и покривът — дъски. Изведнаж ми хрумва на ума… Бре, чакай да видим тая работа… Отивам, слушам: няма никой… хващам една дъска от стряхата и я откъртям — пущината изпраска и измяка като една котка, кога я настъпили на опашката. Хоп, отваря се вратата, излиза един по-едър от мене влах. „Домнуле, какво взимаш оттука?“ И грабва ми дъската от ръцете… „Домнуле, казвам му, на ти два франка, остави ми тая дъска…“ Разбирате, искам по благороден начин да се споразумеем… Кучето недно не ще пари и дъската не дава. Гледам аз, тоя глупец ще ми попречи… Задърпах дъската насила да я взема… Хъ-ъ: не пуща… като закована стои в ръцете му. Завика: „На помощ! На помощ! Разбойници!…“ Тука вече видях, че работата става опасна, тласна го, поваля го на земята, стъпна му с един крак на гърдите и измъкнах лесно дъската… Той все вика, като заклан. Па като вдигна дъската, като я стоваря по главата му с всичката си сила… Той премря. Не пошукна вече. Прекръстих се — аз пръв път се прекръстих в живота си — и с божия воля минах.

Хъшове - Иван Вазов - Македонски

Почтени господине! Аз съм Македонски — Македонски ме викат мене — и Македонски има чест да ви каже, че българите не са скитници и нищожни човеци, а храбри борци за свободата; всеки от нас е държал меч и е участвувал в битките с турските паши и носи по някоя рана на снагата си. (Възпретнува ръкава си.) Гледай тая дълбока рязка, а тука тая зарасла дупка: то е от турските куршуми… Затова уважавайте! Второ. Аз имам чест да ти кажа, господине мой почтени, че българите са достойни да ги обичате и почитате още като съседи и роднини… Защото ние, българите, и вие, румъните, сме роднини от стари векове, господине. Недей мисли, че Македонски, като е така например одърпан и проста работа, че не знае политиката на историята и целия възточен въпрос. А отде сме роднина, ще попиташ? Да ти кажа. (Към другарите си.) Налейте ми една чаша вино, че ми пресъхна гърлото. (Към полицеина.)… В старо време българи и румъни са били едно царство, един закон и една политика. Империя румъно-българска. Империул румъно-булгарилор! Разбираш? Цар Симеон, цар Асен, Михай-Витяз, цар Крум, Щефàн Челмаре, Братиано… Крали Марко, Куза, българи, румъни, черкова, език, все едно било това! Разбираш? И например кой ви е дал вярата? — Ние. Кой ви е дал писмото? — Ние. Вашият език е една мешава от български и молдовански думи… Или не вярваш какво ти казва Македонски? У вас бодапрости, у нас — бог да прости; у вас сфънту дух, у нас — свети дух; у вас майка пренчиста, у нас майка пречиста, драголица мила — драголице мила… Ами: веселещи, четещи, пазещи, въртещи, милуещи, любещи? Виж колко се е смесила кръвта ни. Та затова, благородни господине, бъди така учтив да почиташ българското име и да изпиеш тая чаша в знак на братска любов (подава му чашата си), в знак на нашия съюз против турците, тия безбожници проклети… Приемаш ли, господине? Дай ръка, така: съюз нападателен и отбранителен против султана… Са трияска Румъния, свободна и гостолюбива земя! Вива!

Хъшове - Иван Вазов - Странджата

Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вас, мои братя по кръв и по страданията… Нашите славни битки в отечество България ги помни народът. Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита и ни припознава тука? Мирувайте. Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото тя е по-скъпа от всичките милиони на влашките богаташи. Ние нямаме потреба от имане; ние се принесохме жертва на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде освобождението на България. Ни повече, ни по-малко… Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите земи; мъчно е и за мене с уморените кокали и болните гърди да шетам и да върша тия работи — аз, дето едно време носех левското знаме из планините, аз, храбрият Странджа — тая ръка сега държи лъжицата. Станахме баби! Ах, братя мили! Ама, братя, няма що да жалим. Ако ние сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хиляди пъти по-зле. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, отечеството все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови; аз, със старите си кости, пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в битката и да викна: свобода или смърт! — па тогава да ми вземе господ душата.

Борислав - Иван Вазов - Слав

Ти с всичкия си ум ли си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и кой те кара да я държиш? (Налива чаша вино и му я подава. Борислав отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.) Отечество? Какво е това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са хубави тия гъркини?… Чест, кажеш?! Какво е това чест? (Смее се гръмливо.) Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната — става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия бук на тая планина. (Налива чаша и му подава. Борислав отказва мълчаливо.) Пий, юнаците пият, защо не пиеш? (Пие.) Реже това винце. (Обърсва си мустаците.) Чувам, Асен приел на трапезата си кипарско вино?… Ха, какво имаше още? Любов! (Смее се продължително.) Знаеш ли какво е нещо това животно — любов? Не знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя кон… Можеш да убиеш тая нощ Асеня — няма аз да плача на гроба му. Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите.

Борислав - Иван Вазов - Тамара

И в моите молитви все той ми се вестява. Знам го мъртъв, но го виждам все жив. Не мога да повярвам, че го няма. Боже, в монахинската килия, в която утре ще вляза, прати ми забрава и душевен мир. (След малко мълчание.) Вело, тая нощ го сънувах. Видях го, че влиза в килията ми изневиделица. Бе облечен в червената си мантия, в оная, с която се върна победител от унгарската война, и стиска меча си да не прави шум. Па ме гледа пламенно с големите си черни очи: „Ставай, каже, дойдох за тебе!“. Аз се хвърлих в обятията му, а той ме понесе през въздуха като перо и усещам сърцето си до топлите му юнашки гърди… Хвърчим през някакви си сини моря… После палати мряморни, вълшебни чертози, лодки и песни под нас… Знаеш, каквито никога не съм чувала… Но се събудих. Призракът се изгуби и аз останах със скръбта си. Но още дълго чувствувах, че трепти тялото ми от прегръдките му… Но него го няма, той е умрял… Вело, аз не вярвам да е умрял, не може да бъде умрял. Ох, но да би бил жив, той и открай света би прелетял при мене… Той би ме намерил, макар да ме крият в тая дивна планина; сърцето би му подсказало де съм. Който люби, той вижда всичко, той може всичко, за него няма невъзможно нещо

Борислав - Иван Вазов - Асен

Един обезоръжен враг не ми е вече враг. Помнете: най-скъпия диамант по короната на един цар е милостта. Надорът е весел. Той като е весел, и нашето сърце е весело. С божия помощ дадохме му дълготворен мир, правда и благочестина. Вишният благослови усилията ни. Моймире, видиш ли това вито хоро? Бих желал все такива битки да прослявят моето царуване. (Към тримата управители.) А вие, воеводи, вървете си с миром. Волята ми узнахте. Пожелавам ви добър път. (Управителите се кланят и тръгват.) Чакайте. (Към одринския управител.) Кастрофилакте, помни, като се върнеш в Одрин, иди веднага в Родосто при Ватаци и говори му твърдо: знай, че зад твоите думи стои силата на цялата ми войска. (Управителят се покланя и излиза. Към управителя на Драч.) Протовестиарие, твоят път е много далечен — бог даде да се развява нашето славно знаме в Драч, над вълните на Синьо море, както бе се развявало при Симеона и Самуила. Имай грижа, щото неаполитанските търговци, поданици на нашия роднина Фредерика, да намират ласкав прием и улеснения във всички албански пристанища… На добър час. (Към белградския управител.) Великий примикюре, ти ще почакаш да ти дам писмо за нашия белградски епископ, също и за крала Бела. Изпрати му го по скороходец в Будин по Дунава. (Към болярите.) Отговарям на неговото писмо. Крал Бела ми пише пак, по заповед на папа Григория, за богомилите, увещава ме да ги гоня. Не, това не мога. Богомилите помогнаха на баща ми при освобождението на отечеството. Из кривия път са, но те са българи, плът и кръв на моя народ, и сърцето ми не дава да ги мъча и пълня тъмниците с тях, както правеше Борил. За заблуждението си пред бога ще отговарят, не пред мене. Аз с всичката си голяма власт съм безсилен над душите им — душите им са на бога. Папата люто се оплаква от мене, че ги търпя в цасртвото си и им давам убежище, когато другите ги гонят. Той би с радост видял земята ни посеяна с димящи клади, над които се пържат еретици. Аз мисля, че милостта е по-приятна богу, който сам с кротост и словото на истината просвещаваше заблудените овци, а не с меч и огън.

Саломе - Оскар Уайлд - Саломе

Никакъв звук. Нищо не чувам. Защо не вика този човек? Ах, ако някой се опита да ме убие, аз ще викам, ще се браня, не бих искала да страдам... Удряйте, удряйте, Нааман, удряйте, ви казвам... Не, нищо не чувам. Тихо е, ужасно тихо. А, нещо падна на земята! Чух, че нещо падна. Това беше мечът на палача. Той се бои, този роб. Той е страхливец, този роб. Трябва да се изпратят войниците. Ела тук, ти беше приятел с онзи, който умря, нали? Добре, но аз ти казвам, че мъртвите не стигат. Иди кажи на войниците да слязат долу и да ми донесат това, което искам, което тетрархът ми обеща, това, което ми принадлежи.


Елате тук, войници! Слезте в този водоем и ми донесете главата на онзи човек! Тетрарше, тетрарше, заповядайте на вашите войници да ми донесат главата на Иоан!

Ах, ти не искаше да ми дадеш да целуна устните ти, Иоане. Е добре, аз ще ги целуна сега. Аз ще ги захапя със зъбите си, както -се захапва зрял плод. Да, аз ще целуна устните ти, Иоане. Не ти ли казах? Казах ти. Ето, сега ще ги целуна... Но защо не ме гледаш, Иоане? Очите ти, които бяха толкова страшни, тъй пълни с гняв и с презрение, са затворени сега. Защо са затворени? Отвори си очите! Повдигни клепачите си, Иоане! Защо не ме гледаш? Боиш ли се от мене, Иоане, че не искаш да ме погледнеш?... А езикът ти, който беше като червена змия, пръскаща отрова, не се помръдва вече, нищо не казва сега, Иоане, тази галена усойница, която ме пръскаше с отровата си. Не е ли странно? Защо алената усойница не мърда вече?... Ти не ме искаше, Иоане. Ти ме отблъсна. Ти ме обсипа с обиди. Ти се държа с мене като с блудница, като с развратница, с мене, Саломе, дъщеря на Иродиада, принцеса юдейска! Ето, сега аз съм още жива, а ти си мъртъв и твоята глава е моя. Мога да правя с нея каквото си искам. Мога да я хвърля на псетата и на птиците. Каквото псетата оставят, птиците ще го изкълват... Ах, Иоане, ти беше единственият мъж, когото обикнах. Всички други мъже ме отвращаваха, но ти, ти беше красив! Тялото ти бе като колона от слонова кост, изправена върху сребърна поставка. То бе като градина, пълна с гълъби и сребърни лилии. То беше като сребърна кула, украсена с щитове от слонова кост. Нямаше на света нищо по-бяло от тялото ти. Нямаше на света нищо по-черно от косите ти. В целия свят нямаше нищо по-червено от устните ти. Гласът ти бе като кадилница, пръскаща странни благоухания, а когато те гледах, чувах странна музика. Ах, защо не ме погледна ти, Иоане? Ти скри лицето си зад своите ръце и хули. Ти покри очите си с превръзката на оня, кой то иска да види само своя бог. Е добре, ти видя своя бог, Иоане, но мене, мене ти никога не видя! Ако ме бе видял, ти би ме обикнал. Аз те видях и те обикнах. О, как те обикнах!... Аз още те обичам, Иоане, само теб обичам... Жадна съм за твоята красота, гладна съм за твоето тяло и нито вино, нито ябълки могат да утолят моето желание. Какво да правя сега, Иоане? Нито реките, нито моретата могат да угасят моята страст. Аз бях принцеса, а ти ме презря. Бях девица, а ти ми отне девствеността. Бях целомъдрена, а ти наля огън в жилите ми.. Ах, ах, защо не ме погледна? Ако ме бе погледнал, ти би ме обикнал. Знам, че би ме обикнал — тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта. Само любовта трябва да се гледа.

Карел Чапек - Хамлет, принц датски

Хамлет

Да бъдеш или да не бъдеш — ето
въпросът. А щом бъдеш ти — какъв?
Да бъдеш принц! Край трона да стоиш
с усмивка, най-лоялният велможа!
Защо не върху трона? Там е друг
и трябва да го чакаш да умре,
да се съсири черната му кръв…
Или гърдите му да прободеш,
за бащината смърт да отмъстиш!
На майчиното ложе да измиеш
срама! Защо се колебая? О, не, не.
Ще впия поглед в мерзкото лице,
в развратната уста, в очите влажни:
разбрах те кой си, пипнах те сега,
сега бих могъл да опитам тайно
муцуната ти сам да разкрася!
Да бях актьор, веднага бих разбулил
тук всичкото му тайно, скверно зло,
прикрито под усмихнатата морда.
Това ме мами… Но това лице
връстниците ми ще познаят само —
а после никой. По-добре навеки
да го изоблича ведно с ония
чудовища, ведно със всичко гнило,
с което в Дания е обкръжен.
Но аз съм и поет! И ще напиша
присъда зла, която ще пребъде
през вековете и с нетленен пръст
ще сочи този гноен цирей… Виж ти,
какъв дар слово! Но не е ли жалко
да го хабя единствено за мен?
Да събера народа на пазара
и да говоря… Той не е от кал
и думите ми в него ще родят
срещу тирана буря безпощадна…
Това ме мами, мами… Но след туй
не бих могъл да сторя нищо… Жалко!
Какъв актьор бих бил! Но ако бях,
ще мога ли да предизвикам буря,
която срива тронове? А после
как бих написал бъдните си драми?
Тогаз — по дяволите! Чрез игра ли
да смъкна маската му аз или
над прага като прилеп да го прикова?
Или с народа разярен от трона
да го сваля? Какво тогаз, какво?
А ако само си внушавам, че желая
да отмъстя? Защо да съм актьор,
единствено за да го демаскирам?
Щом трябва да играя, ще играя,
защото туй е в мен, защото трябва
да пресъздавам хора — все едно
добри или жестоки! Него бих
играл с най-много страст — и още как!
Актьор да бъдеш! Или пък да пишеш,
но не за мъст, а само за разтуха,
щом вдъхваш ти на думите живот.
Защо да пиша само? И защо
да не говоря? Да съм вожд народен
и да говоря, както пее птичка —
тъй хубаво и пламенно, че сам
да бъда убеден и да повярвам,
в това, което казвам! Да съм нещо —
това е то изкупващата дума!
Да съм актьор! Поет или пък просто
да тръгна със народа си? Какво?
О, богове, какво да избера?
Или да бъда Хамлет? Ах, какво
бих сторил, ако бях аз нещо? Да,
ала какво? В туй тъкмо е въпросът.