Никакъв звук. Нищо не чувам. Защо не вика този човек? Ах, ако някой се опита да ме убие, аз ще викам, ще се браня, не бих искала да страдам... Удряйте, удряйте, Нааман, удряйте, ви казвам... Не, нищо не чувам. Тихо е, ужасно тихо. А, нещо падна на земята! Чух, че нещо падна. Това беше мечът на палача. Той се бои, този роб. Той е страхливец, този роб. Трябва да се изпратят войниците. Ела тук, ти беше приятел с онзи, който умря, нали? Добре, но аз ти казвам, че мъртвите не стигат. Иди кажи на войниците да слязат долу и да ми донесат това, което искам, което тетрархът ми обеща, това, което ми принадлежи.
Елате тук, войници! Слезте в този водоем и ми донесете главата на онзи човек! Тетрарше, тетрарше, заповядайте на вашите войници да ми донесат главата на Иоан!
Ах, ти не искаше да ми дадеш да целуна устните ти, Иоане. Е добре, аз ще ги целуна сега. Аз ще ги захапя със зъбите си, както -се захапва зрял плод. Да, аз ще целуна устните ти, Иоане. Не ти ли казах? Казах ти. Ето, сега ще ги целуна... Но защо не ме гледаш, Иоане? Очите ти, които бяха толкова страшни, тъй пълни с гняв и с презрение, са затворени сега. Защо са затворени? Отвори си очите! Повдигни клепачите си, Иоане! Защо не ме гледаш? Боиш ли се от мене, Иоане, че не искаш да ме погледнеш?... А езикът ти, който беше като червена змия, пръскаща отрова, не се помръдва вече, нищо не казва сега, Иоане, тази галена усойница, която ме пръскаше с отровата си. Не е ли странно? Защо алената усойница не мърда вече?... Ти не ме искаше, Иоане. Ти ме отблъсна. Ти ме обсипа с обиди. Ти се държа с мене като с блудница, като с развратница, с мене, Саломе, дъщеря на Иродиада, принцеса юдейска! Ето, сега аз съм още жива, а ти си мъртъв и твоята глава е моя. Мога да правя с нея каквото си искам. Мога да я хвърля на псетата и на птиците. Каквото псетата оставят, птиците ще го изкълват... Ах, Иоане, ти беше единственият мъж, когото обикнах. Всички други мъже ме отвращаваха, но ти, ти беше красив! Тялото ти бе като колона от слонова кост, изправена върху сребърна поставка. То бе като градина, пълна с гълъби и сребърни лилии. То беше като сребърна кула, украсена с щитове от слонова кост. Нямаше на света нищо по-бяло от тялото ти. Нямаше на света нищо по-черно от косите ти. В целия свят нямаше нищо по-червено от устните ти. Гласът ти бе като кадилница, пръскаща странни благоухания, а когато те гледах, чувах странна музика. Ах, защо не ме погледна ти, Иоане? Ти скри лицето си зад своите ръце и хули. Ти покри очите си с превръзката на оня, кой то иска да види само своя бог. Е добре, ти видя своя бог, Иоане, но мене, мене ти никога не видя! Ако ме бе видял, ти би ме обикнал. Аз те видях и те обикнах. О, как те обикнах!... Аз още те обичам, Иоане, само теб обичам... Жадна съм за твоята красота, гладна съм за твоето тяло и нито вино, нито ябълки могат да утолят моето желание. Какво да правя сега, Иоане? Нито реките, нито моретата могат да угасят моята страст. Аз бях принцеса, а ти ме презря. Бях девица, а ти ми отне девствеността. Бях целомъдрена, а ти наля огън в жилите ми.. Ах, ах, защо не ме погледна? Ако ме бе погледнал, ти би ме обикнал. Знам, че би ме обикнал — тайната на любовта е по-велика от тайната на смъртта. Само любовта трябва да се гледа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар